Психометричен въпросник
Гранично личностово разстройство

Брой въпроси: 25 , брой измервателни скали: 1, oтнема около: около 4 минути

Истински случай на гранично личностно разстройство

Аманда Сийгъл е на 22 години, когато решава да прекъсне семестъра в университета и да постъпи за осми път в психиатрична болница. Нейният психолог, доктор Сенсън, и нейният психиатър, д-р Смит, вярват, че нито психотерапията, нито медикаментите контролират нейните симптоми и,че продължаването на извънболничното лечение би било твърде рисковано. Аманда преживява кратки, но ужасяващи епизоди, в които усеща, че тялото й сякаш не е реално. Понякога дори се самонаранява с нож, за да почувства болка, за да се почувства истинска. По време на първата част на интервюто за прием в болницата, Аманда ядосано отрича, че е направила нещо саморазрушително. Гневът надделява и тя се разплаква, разказвайки за най-големия си страх -- че няма да вземе изпитите си и ще бъде изгонена от колежа. Психиатърът отбеляза, че понякога Аманда се държи флиртуващо, питайки лични въпроси, като например дали той е имал интимни отношения с пациент от болницата.

Когато пристига в психиатрията, Аманда отново показва агресия. Тя протестира шумно, използвайки неприличен и обиден език, докато сестрата претърсва багажа й за незаконни наркотици и остри предмети, въпреки че Аманда е добре запозната с тази рутинна процедура. Тези импулсивни изблици на гняв били характерни за Аманда. Често тя би изразила гняв, непропорционален на ситуацията, за който по-късно съжаляваше. Този гняв обикновено се състоял във вербална агресия спрямо близък приятел или счупване на ценно притежание. Въпреки отрицателните последици от тези действия и последвалата вина и съжаление у Аманда, тя не може да спре да губи контрол над гнева си. Същия ден, тя се подава тридневно предизвестие - писмено изявление, изразяващо намерение да напусне болницата в рамките на 72 часа. Доктор Сенсън казва на Аманда, че ако не е съгласна да остане доброволно, той ще инициира съдебно производство за хоспитализирането й на основание, че тя е заплаха за себе си. Два дни по-късно тя го оттегля предизвестието, а гневът й сякаш изчезна.

През следващите две седмици по всичко личи, че Аманда се справя доста добре. Въпреки някои оплаквания от чувство на депресия, тя е винаги добре облечена, за разлика от много други пациенти. С изключение на няколко случайни епизоди, когато тя е вербално агресивна и затръшва вратите, Аманда изглежда и действа като член на персонала. Тя приема ролята на "терапевт" с останалите ациенти, слушайки внимателно проблемите им, предлагайки решения. Понякога дори приемала ролята на говорител на някои от пациентите, съобщавайки техните тревоги и оплаквания на администраторите. С помощта на нейния терапевт, Аманда написва договор, в която се казва, че няма да се нарани и, че би уведомила членовете на персонала, ако започне да мисли за това. Аманда вече не била заплаха за здравето си и това си личало. Именно заради това тя получила правото на свиждания извън психиатрията, за да посещава приятелите си.

Аманда се привързва към няколко от служителите и разговаряла с тях възможно най-често. Тя била изключително признателна, защото се отнасяли добре с нея, признавайки им, че те са едни от малкото, които наистина я разбирали. Също така, тя се оплаквала от някои от останалите членове на екипа на болницата и тяхната липса на професионализъм и некомпетентност. Близките отношения на представители на екипа с Аманда пречели на някои от тях да я конфронтират, когато тя нарушавала правилата – когато закъснявала от позволения й престой извън болницата, например. В случай на конфронтация с член от екипа, с когото Аманда чувствала специална връзка, тя се чувствала предадена, като понякога реагирала агресивно, опреквайки го, че е „точно като всички останали”.

На третата седмица от хоспитализацията Аманда вече не е тревожна и служителите започват да планират освобождаването й. По това време Аманда намеква по време на сесиите си с д-р Суенсън, че имала някаква тайна. Доктор Сенсън усеща това и я насърчава да бъде по-отворена и директна. Тогава тя признава, че от втория й ден в болницата тя е получавала незаконни улични наркотици от двама приятели, които я посетили. Освен, че тя самата използвала наркотиците, Аманда давала и на останалите пациенти. Когато останалите пациенти разбрали за това, тя подързала да ги обвини, че именно те са я принуждавали да ги снабдява с наркотиците. Д-р Суейсън не повярвал на историята й и спира процедурата по изписването й.

Скоро след това Аманда преживява друг епизод. Тя си мисли, че не е реална и се наряза няколко пъти по китките си с кутийка от сода, който счупила наполовина. Раните, въпреки че били достатъчно дълбоки, за да бликне кръв, не били животозастрашаващи. За разлика от предишните инциденти, сега тя не се опитала да се скрие нараняванията и някои служители стигнали до заключението, че тя преувеличавала състоянието си, за да избегне изписване от болницата. Те свикали съвещание, за да определят следващите стъпки за действие.

Не всички били на едно мнение за мотивацията на Аманда да се реже. Нейните действия определени били саморазрушителни и евентуално суицидни и следователно, било необходимо хоспитализацията да продължи. От друга страна, тя саботирала лечението на други пациенти. Така екипът се разделя на две – тези, които смятат, че тя трябва да напусне, и тези, които смятат, че трябва да остане, като в този случай лечението й би било трудно в най-дорбия случай.

 
ТЕСТОВЕ ПУБЛИКАЦИИ УСЛУГИ ЗА НАС
ТЕСТОВЕ ПУБЛИКАЦИИ УСЛУГИ ЗА НАС
Изход